По данни на НСИ, към 07.09.2021 г. в съжителство без брак живеят 324 591 (17.4%) от всички семейства в страната. В градовете относителният дял на тези семейства е 26.0%, а в селата - 31.2%. 

Много от спорните въпроси за преимуществата и недостатъците на официалния брак и животът в съжителство  могат да бъдат проследени с помощта на идеите на системната семейна психотерапия, като се изследват различията във взаимоотношенията на различни етапи от семейния жизнен цикъл.

Семейната система е група от хора, свързани с общо място на пребиваване, съвместно домакинство и най-важното – специфични взаимоотношения и отговорности. Семейна система може да се образува от мъж и жена без да регистрират брак. Такива връзки са известни като конкубинат, извънбрачно семейство, съжителство, фактически брак, гостуващ брак. Всяка такава система задължително преминава през свой жизнен цикъл. 

Жизненият цикъл е определена последователност от променящи се събития и етапи, през които преминава всяко семейство. Тези етапи могат да са съпроводени с кризи във взаимоотношенията, които се различават при двата типа семейство – официален брак и живот в съжителство. 

Кои са предпоставките и особеностите на кризите при двата вида съвместен живот?

Когато двама души решат да водят съвместен живот, било с официална регистрация на брака или в съвместно съжителство, първата и основната им задача е, да се разберат как да живеят. Практически този етап е първата криза, когато двойката трябва да се договори за правилата, по които ще се случи това. Има правила, които са лесни за съгласуване, но други са сложни за разработване – те трудно се осъзнават. Правилата са две категории – външни и вътрешни. Външните правила са тези, които лесно се съгласуват – просто казано, това са правилата на домакинството. Вътрешните правила са тези, за които е трудно да се споразумеят – те са свързани с техните чувства, емоции и усещания.  Двойката трябва да реши следните задачи: установяване оптимален баланс на близост/дистантност за тях; решаване на проблема с йерархията и определяне сферите на отговорност; научаване да се преговаря по различни въпроси (от ценности до навици); решаване на сексуални проблеми (поради неопитност, различия във възпитанието и желанията и др.). На този етап криза може да възникне, ако партньорите разберат и осъзнаят, че са различни и започнат да се страхуват от различията си, в резултат на което да загубят интимността, разбирана като еднаквост, и започват да се борят с тези различия всеки по свой начин. 

По време на тази криза, при официален брак рискът от разрив е по-малък – при него конфликтите водят двойката до по-лесно намиране на компромиси, тъй като имат ясно оповестена и назована (изречена) цел – да изградят семейни отношения, а външната намеса (родители, приятели) работи най-често в посока запазване на връзката. При живот в съжителство рискът от разрив е по-голям – при него неспазването на условията на съпружеското съглашение води до чувство на объркване и измама, на негодувание и гняв. Проблемът е, че тези емоции най-често се потискат, тъй като се осъзнава крехкостта на съюза и се появява страх от разрушаване на връзката. Двойката (или единият в двойката) обикновено приветства такова потискане на негативните емоции, назовавайки го „грижовно отношение един към друг“, „умение да се цени другия“ и „отсъствие на собственически тенденции по отношение на другия“. Партньорите има силна убеденост, че влюбените трябва да се разбират без думи; те наблягат специално на силата на чувствата, на които правилата и взаимните задължения само пречат, така че в началото такова неизпълнение на условията на съпружеския договор благосклонно се опрощава. Външната намеса е по-безкомпромисна – от другите сега може да се чуе: „Вие сте свободни хора“, „Защо ти трябва това?“, „Никой не те задържа, никой не те принуждава“.

Рисковете при определяне на семейните правила 

Много хора считат, че регистрирайки брак, са постигнали съгласие с партньора си. Всеки от партньорите тайно се надява, че „другата половина“ ще сподели неговите интереси и ще изпита същите чувства, но това се случва доста рядко. 

Когато разработва правила за семейно функциониране,  при двойката в официален брак стандартите за взаимодействие се развиват постепенно, включвайки предимно съгласувани съобщения, тъй като партньорите имат по-ясни правила и сфери на отговорност по отношение един спрямо друг. Има по-малко територия за недоверие, повече декларирани, изговорени и съгласувани планове за бъдещето, вкл. въпросите за създаването на деца. При тази връзка партньорите по-често се опират на представите на техните родителски семейства, избрани в този момент от живота като „правилни“. Те разбира се, могат да бъдат причина за несъгласие, съгласие или намиране на компромис, но тези правила са много конкретни. За постигането на консенсус, семейството може да се опре на опита на предишни поколения. 

При живот в съжителство обикновено правилата се изработват по-бавно и аморфно. Доста бързо обаче се установяват правила по отношение на „забранените“ теми и въпросите табу. Мисли се във формата: „Ние не говорим за това“ – например за регистриране на брак; чие фамилно име ще носи бъдещото дете; как ще се раздели придобитото заедно имущество и т.н.  Двойките, живеещи в съжителство считат, че не бива сключват брачни договори, тъй като по този начин избягват разпоредби, които „притъпяват остротата на чувствата“. Освен това, те дълбоко вярват, че техният съюз се отличава само с това, че не е официално легализиран и омаловажават обстоятелството, че ефективно общуване, способно да защити човек от тревожността и самотата, е по-малко реалистично без установени ясни правила за двойката. Тъй като няма аналози на наименования на ролите, различни от „съжители“, много често за да се облекчи преходът към етапа на съжителство, се използват названия за партньора „съпруг“ или „съпруга“. Всеки път, произнасяйки „съпруг“ или „съпруга“, всеки партньор изпитва вътрешна съпротива, защото се чувства не като съпруг или съпруга, а само изпълнява ролята на съпруг или съпруга. Неяснотата на тези роли, правилата и нормите, тяхната противоречивост и негласност също представляват сериозна опасност за психичното здраве, като способстват за нарастване на тревожността, предизвикват объркване и водят до нестабилност на личността и двойката. Не на последно място,  тъй като няма или не са категорично определени правила за съжителство, обществото не може да налага никакви задължения, но и не може да помогне на двойката, предлагайки социално приемливи модели. В крайна сметка правилата, които е необходимо да бъдат разработени от живеещите в съжителство, не са правила за семейство, а са правила за тези, които „играят“ на семейството. 

При този формат, по подразбиране е подготвена почвата за несъгласувани съобщения, защото правилата на поведение не са добре дефинирани, частично са заимствани от традиционния брак, а отговорността към другия се основава на актуалните чувства. При съжителството съществува опасност от първите дни на взаимоотношенията да се развият патогенни стереотипи: „двоен стандарт“ – „Ако всичко ни устройва, значи сме семейство, ако нещо не е наред – сме свободни хора“. В комуникацията може да се появи „двойно дъно“ –  ако напрежението, причинено от „неправилното“ поведение на партньора, е твърде високо, тогава партньорът може да откаже да продължи отношенията. Така във връзката вместо развитие на умение за договаряне, може да се появи склонност към премълчаване. Освен това един от партньорите може да злоупотреби с това. Психологически съжителството обикновено представлява система за скрита взаимна манипулация (така че, ако човек каже, че за него няма значение дали да се ожени или не, тогава защо избира „да не се жени“?). Бъдещето не се обсъжда много, тъй като трябва да се избягват теми табу, например – да имат или нямат деца; кога да имат деца; оформянето на собственост и др. В резултат на противоречиви стереотипи, когато съдържанието на въпроса и отговора се разминава с невербалния смисъл или предполага друга информация, тогава се натрупват напрежение, агресия и нарушения на соматичното и психичното здраве. Например въпросът: „Обичаш ли ме?“ винаги може да се прочете като „Кога ще се оженим?“, а  отговорът „Да, обичам те!“ може да се възприеме като уклончив и да не донесе радост.

следва продължение...
 

Кратка визитка на Кирил Кунчев: 

Кирил Кунчев е роден в град Пловдив.  Притежава образователно-квалификационна степен „магистър” в специалност „Юридическа психология“ от ЮЗУ „Неофит Рилски”-гр. Благоевград. Председател е на Общински комитет „Васил Левски„ – град Брегово и е ръководил дейността на ученически клуб „Млади възрожденци“ към СУ „Св.св. Кирил и Методий“ – гр. Брегово.

През годините е преминал различни обучения и курсове за придобиване на личен практически опит за водене на  психологични  интервюта и терапия, за преодоляване на кризи в семейно-брачните отношения. Преминал е обучение за консултант-психотерапевт в Център за професионално обучение към Нов български университет. От септември 2009 г. е редовен член на Дружеството на психолозите в България (EFPA).

Има дългогодишен опит в сферата на сигурността, работил е като консултант – терапевт, водил е лекции на студенти в Нов български университет – София. Шест години е училищен психолог в СУ „Св. св. Кирил и Методий“ – град Брегово. През 2019 получава награда за цялостен принос в училищната психология, връчена на Третия национален форум под надслов „Дни на училищната психология“, който се организира от Инициативна група от училищни психолози и педагогически съветници в партньорство с Община Стара Загора и Регионално Управление на Образованието Стара Загора.

Създател на редица наръчници, материали и програми за обучения. Ръководил е  неформални обучения на учители, родители и младежи по различни теми. Поддържа свой блог, в който споделя професионална информация - http://kunchev.blog.bg/.