Крепостта „Баба Вида“ спечели в категорията „Изборът на българите“

Видин ->

Рисунка на 8-годишната видинлийка Йоанна Радулова зае второ място в конкурса „С очите си видях бедата”

Видин ->

Ледената пързалка във Враца посрещна първите любители на кънките

Враца ->

Започва асфалтиране на улици във Видин

Видин ->

3700 Видин, ул. “П. Яворов” №1, ет. 3
тел.: 0878 369 508,тел./факс: 094/ 601 430 ekotitan@abv.bg

Вие сте тук

Звездата в „Лебедово езеро“ Вяра Начева: Представянето на балет във Видин е уникално културно събитие

Примабалерината разказва пред вестник „НИЕ“ за дългия път от родния Видин до „Щатсопера“ в Берлин

„НИЕ“: Г-жо Начева, пътят от Видин до берлинската „Щатсопера“ е доста дълъг, във Вашия случай – и доста интересен и изпълнен с премеждия. Струваше ли си?
Вяра Начева:
Наистина, пътят, който извървях от моя роден град Видин до Берлин – мястото, където повече от 20 години живея и работя, беше много дълъг. Но мисля, че всичкият труд и надежди, и мечти получиха реализация и накрая ме направиха щастлива.
Искам да разкажа за този път – да разкажа как тръгнах от Видин, защото смятам, че това може да послужи като пример за други момиченца, влюбени в танца, в музиката, в красотата, в мечтите, и те да поемат този път. Път, който не беше лек, но беше изпълнен с много красиви преживявания.
Родена съм във Видин и като малка гледах по телевизията балет. Още преди това – тогава беше времето на златната ера на художествената гимнастика, непрекъснато даваха художествена гимнастика по телевизията. На мен толкова ми хареса как танцуват гимнастичките, че бях помолила моите родители да ме запишат на художествена гимнастика, защото исках да стана като тези момичета – исках да играя с топка, с обръч, с лента и всички тези атрибути ги имах вкъщи. Имахме голям хол – ние живеем в комплекс „Вида“, в панелен блок, но там холовете са сравнително големи. В нашия хол имаше достатъчно място, за да подхвърлям топката, да въртя обръч или лента и да си представям, че съм гимнастичка. Харесваше ми също така и фигурното пързаляне, което също се даваше често по телевизията – харесваха ми роклите на изпълнителките, как те танцуват и красиво се движат по леда. Но се оказа, че във Видин няма къде да запиша художествена гимнастика, а да не говорим за фигурно пързаляне.
Така моето желание оставаше неизпълнено, а аз продължавах да си танцувам в хола с моите бухалки, с моята лента, която обичах да въртя. Добре че беше баща ми, който активно се занимаваше с йога и правеше всякакви упражнения – двамата с него в хола се упражнявахме заедно: той правеше упражненията от йога, а аз – от художествената гимнастика.
Но явно някой отгоре е чул моето силно желание и съдбата ми се усмихна. В съседство живееше едно семейство с момиченце, което ми беше най-добрата приятелка. Тогава ме гледаше баба ми, тъй като и двамата ми родители работеха. Та, съседката казала на баба ми, че е записала дъщеря си в читалище „Цвят“ на балет. И ни извика да видим роклята, с която приятелката ми щеше да играе на представление. Отидохме с баба ми у тях – видяхме приятелката ми изправена върху спалнята, облечена в прекрасна розова рокля. Като видях тази балерина, която стои на спалнята и се върти, облечена в красива розова рокля, казах: „Бабо, моля ти се и мен да ме заведеш на балет“.
Още на следващата седмица се озовах в балетната зала на читалище „Цвят“.
„НИЕ“: Кога разбрахте, че именно балетът ще е нещото, на което ще се посветите?
Вяра Начева:
Когато отидох за първи път в балетната зала в читалище „Цвят“, там видях много други деца – хванати за станката, облечени с трика, направени с кокчета, които танцуват. Една доста строга учителка – моя първи балетен педагог Катя Ангелова – ми каза, нищо че бях за първи път, да се хвана за станката и да опитам и аз да правя това, което правят другите деца. И аз – без да знам позиции и движения – започнах с голямо желание и с голяма радост, че вече има къде да танцувам балет, който дори за мен беше по-хубав от гимнастиката, защото си облечен в балетна пачка.
По време на урока баба ми седеше отвън. Когато урокът свърши, за изненада, учителката отиде при баба ми и поиска да говори с нея – оказа се, че учителката забелязала, че имам потенциал, а и мога да правя всички шпагати и съм много пластична, което беше благодарение на баща ми и упражненията по йога. Катя Ангелова първа заяви, че трябва не само да продължа да посещавам школата по балет, но и в последствие да кандидатствам в Държавното балетно училище в София. Започнах да ходя на балет, а Катя Ангелова работеше доста с мен – тогава тя имаше малко момченце и не можеше да идва толкова често в залата за балет, но аз ходех в дома й и, хваната за кошарката на бебето, която използвах вместо станка, играех балет.
Така постепенно започнах да усвоявам отделните позиции. Балетът е много сложно изкуство – всяко една позиция трябва да е точна: нещо като математика, но която правиш с тялото си. Така че само с желание и хубава фигура не става – нужни са много усилия.
По онова време се организираше едно много хубаво събитие – Детска асамблея „Знаме на мира“, в рамките на която имаше всякакви изяви за децата. Ние имахме задача да изпълним танц, но не къде да е, а на палубата на кораб в река Дунав, който тогава пътуваше между Видин и Калафат. На мен ми дадоха да изпълня солова вариация – аз съвсем сама да изиграя едно пицикато. Дадоха ми една прекрасна червена рокля, закичих си червена роза и се озовах по средата на реката, танцувайки балет на палубата на кораба. Малко ме беше страх във вихъра на танца да не падна във водата, но всичко мина благополучно – това беше моят първи танц пред публика. След това невероятно изживяване за мен вече нямаше съмнение, че искам да се занимавам с балет и заявих на моите родители, че трябва да отида да уча в балетното училище в София.
Отидохме, заедно с майка ми, за да се явя на приемен изпит за Държавното балетно училище в София. Имаше още много кандидати – когато в деня на приемния изпит отидохме в столицата, пред входа на старата сграда на балетното училище, която беше на “Дондуков“, чакаха още сигурно 200 човека. Изпитът беше много сериозен. Първият етап беше медицински изпит – разтягаха ни, гънеха ни, гледаха дали нямаме гръбначни изкривявания. След това изпитната комисия проверяваше дали усещаме ритъма. Накрая ни даваха възможност да изтанцуваме нещо – аз, с голяма увереност, изпълних танца, който бях подготвила за палубата на кораба. На другия ден изкараха списък с имената на приетите – първоначално не успях да намеря своето име, а то било на първо място, където изобщо не бях и гледала. Оказа се, че имам най-голям успех от всички, явили се на приемния изпит. Така от новата учебна година трябваше да се преместя от Видин в София.
„НИЕ“: Това, обаче, не е било никак лесно, предвид, че през 80-те години все още в България е имало и жителство?
Вяра Начева:
Не беше лесно – нямахме нито жилище, нито квартира в София, а и родителите ми не можеха да живеят в София с мен, защото нямаха софийско жителство. Имаше един интернат, в който можех да живея – но идеята на 10 години да отида да живея съвсем сама в София беше категорично отхвърлена от семейния съвет. Майка ми, която е програмист по професия, тогава имаше много солидна работа – беше заместник-директор на „Изчислителна станция“. Въпреки това се стигна до идеята майка ми да напусне работа и да дойде с мен в София, като й се даде временно софийско жителство на основа на това, че трябва да ме гледа. Речено-сторено – за да мога аз да уча балет в София, майка ми си напусна работата и замина с мен за столицата.
Намерихме, с голям труд, квартира – една малка стаичка, в близост до балетното училище. Настанихме се там и аз започнах да уча балет. Първата година майка ми не работеше – баща ми ни издържаше, като понякога ни носеше продукти от село, а пък ние се прибирахме за ваканциите. На втората година все пак майка ми успя да си намери работа. Това подобри семейното положение, а двете с нея, заедно с моя съученичка в училището и с нейната майка, всяка седмица почти си купувахме билети и гледахме балетни представления. Винаги седяхме на първия ред, а аз, гледайки изпълненията на балерините, си мечтаех един ден и аз да съм там горе, на сцената и не да съм една от 18-е лебеда, а да съм в главната роля.
Осем години продължи обучението ми в балетното училище. Това беше много хубав период за мен, защото правех това, което обичам, а майка ми винаги беше до мен. Всъщност аз винаги съм имала огромната подкрепа на моите родители зад себе си.
В онзи период нямаше как да излезеш от България и да отидеш да се учиш в големите балетни школи в Париж, Лондон, Ню Йорк. Имаше някаква система за обмяна на опит със Санкт Петербург и Москва, но когато аз учех балет, тази програма беше спряна – бяха ми казали, че преди това е имало и затова знаех за нея. Имах щастието, обаче, в шести клас с нас да започне да работи голямата народна артистка примабалерина – легендата на българския балет Красимира Колдамова. Макар че танцуваше активно като примабалерина в Софийската опера и балет, тя реши да поеме клас в балетното училище. И аз всеки ден имах щастието от нея да уча балет. Красимира Колдамова, вместо да ни дава неща, подходящи за нашата възраст – ние бяхме 12-13-годишни, тя започна да ни подготвя много сериозно, като на мен ми даде да започна да репетирам главната роля в „Лебедово езеро“, защото ми каза, че имам данните да бъда лебед, тъй като съм пластична и имам дълги ръце и крака и дълга шия.
Във Варна се провежда най-престижният международен балетен конкурс, който е създаден през 1964 година и е с изключителна репутация в целия свят – всички световни звезди на балета са минали през този конкурс, взели са награда и след това всички врати в балетния свят се отварят за тях. Така че бъдеш ли признат на този балетен конкурс, за теб вече няма препятствия. Конкурсът, обаче, е много сложен, трябва да минеш през три тура, като изтанцуваш шест изключително сложни балетни номера и има висока опасност да те скъсат преди финалния тур. Красимира Колдамова реши да започне с нашия клас подготовка за явяване на този конкурс, тъй като това беше шанс да излезем на голяма сцена и да си „сверим часовниците“. На 15 години аз се явих на този конкурс, но бях скъсана на втория тур – тоест не стигнах до третия тур. Това беше приземяване на земята за мен, защото видях, че има още много какво да работя и срещнах изпълнители, които бяха технически много по-добре подготвени от мен.
„НИЕ“: Това, обаче, не Ви е обезсърчило.
Вяра Начева:
Не ме обезсърчи. Вместо това си казах, че ако искам отново да се явя на този конкурс – а той се провежда на всеки две години, трябва още много, много, много да работя, за да постигна успех. Така и направих – започнах много сериозно да се подготвям, слушах и си записвам всички забележки. Бях осъзнала, че желанието не е достатъчно, за да станеш балерина – трябва много работа и дисциплина.
След две години отново се явих на балетния конкурс във Варна – бях на 17 години. При този втори опит успях да стигна до финала. На този конкурс обикновено се връчват награди за първите три места – златен, сребърен и бронзов медал. За моя изненада, обаче, на мен ми беше връчена специална награда – едномесечна специализация в едно висше училище по танци в град Есен, Германия. Реших да опитам, да видя свят и после да се върна, защото мечтата ми беше да танцувам в България. Издадена ми беше виза и заминах за Есен.
Оказа се, че там има балетна трупа. В града имаше една българка, която работеше в театъра – запознах се с нея и тя ми каза, че в Есен има и доста добра балетна трупа. Аз, от любопитство – исках да видя на какво ниво е балетът в Германия, реших да отида в балетната зала на тази трупа. Когато отидох там, в залата се струпаха всички директори и корепетитори – искаха да видят кое е това момиче, което е отличено на балетния конкурс във Варна, за който знаеха много добре. Танцьорите от трупата репетираха и аз се включих в тяхната репетиция – явно, обаче, съм се отличила. А и аз тогава бях доста нахъсана и имах самочувствие от успеха на международния конкурс. Така или иначе, след този тренинг директорите дойдоха и ми предложиха от началото на следващия сезон да започна при тях като балерина, като подпиша едногодишен договор. Всъщност в Германия такава е практиката в балетните трупи – сключва се договор с продължителност една година и това е направено, за да не се отпуска танцьорът и да е винаги на ниво.
Аз веднага се обадих на моите родители за съвет, тъй като решението не беше лесно – бях само на 17 години, а и не знаех езика. На майка ми й беше тъжно, че няма да ме види цяла година, на мен също ми беше мъчно, но баща ми каза защо да не опитам и, ако не ми хареса, след една година да се върна в България. Така и направих – подписах договор и започнах да работя там. Постепенно свикнах и животът в Германия ми допадна – останах и за втора година, че и за трета.
Но някакси Есен ми отесня, тъй като трупата беше по-малка, играеха се повече модерни постановки, а грандиозни балети като „Лебедово езеро“ не се правеха. Бях се сприятелила с една от балерините в трупата, която беше от Берлин, но беше дошла в Есен, тъй като в германската столица не беше получила шанс за изява. Тя ми разказа, че в Берлин е много по-хубаво и ми предложи да се явим на прослушване за „Щатсопера“. Явихме се на прослушването. След него аз получих предложение за работа в „Щатсопера“ - разбира се, не за солистка, а за една от балерините от кордебалета, тоест приеха ме в трупата, но започнах от най-ниското стъпало. Това, естествено, е вход – вътре си в трупата и вече имаш възможност да растеш. Преместих се в Берлин – беше 1993 година, и от тогава до ден днешен живея в столицата на Германия. Така приключи моят път от Видин до Берлин.
„НИЕ“: А как от балерина в кордебалета станахте примабалерина в „Щатсопера“ и стигнахте до главната роля в „Лебедово езеро“, която всъщност е и първата Ви главна роля изобщо?
Вяра Начева:
Дълги години танцувах като един от 18-те лебеда, тоест като едно от многото момичета в ансамбъла. Тогава си казах защо да не се явя още веднъж на международния конкурс във Варна. Помолих тогавашната главна солистка на „Щатсопера“ да работи с мен, да ми помогне да се подготвя – тя се съгласи и ме подготви много добре. Явих се на конкурса и се върнах от Варна в Берлин с бронзов медал. Изведнъж в германската столица започнаха да ме гледат със съвсем други очи – вече като балерина, призната от международно жури, съставено от най-големите светила в света на балета. Започнаха да ми дават сола и така постепенно се стигна до главната роля в „Лебедово езеро“.
Двата образа – на белия и на черния лебед, са много сложни не само технически. Предизвикателството е, че трябва да се превъплътиш в два образа – в рамките на едно представление да изиграеш две жени: едната – въплъщение на доброто, а другата – на лошото. Това всъщност е и темата на балета „Лебедово езеро“ – вечната борба между доброто и злото и това, че любовта, която е най-великото чувство, винаги побеждава. Когато излязох на сцената и направих тази роля и когато още първият спектакъл мина с голям успех, това беше преломният момент, тъй като се смята, че ако можеш да изтанцуваш главната роля в „Лебедово езеро“, вече няма нещо по-трудно. Не след дълго ме повишиха и ме направиха примабалерина в „Щатсопера“.
„НИЕ“: Какво Ви даде балетът и отне ли Ви нещо?
Вяра Начева:
Мога да кажа, че на мен балетът само ми е дал. Най-важното нещо, на което ме научи балетът, е, че без труд и постоянство нищо не става – трябва да имаш много дисциплина и много да се потрудиш, за да постигнеш успех и хората да те оценят. И смятам, че това важи не само за балета, но за всяка една професия.
„НИЕ“: Какво е чувството сега, когато имате възможност да изпълните точно тези два образа – на черния и белия лебед, не другаде, а в родния Ви град?
Вяра Начева:
Представянето на балет е наистина събитие за Видин! Трябва да изкажем огромна благодарност на академик Пламен Карталов за идеята на сцена на площад „Бдинци“ да се представи балет – и то именно „Лебедово езеро“, най-сложният балет, който присъства в репертоара на най-известните театри в света. Така че фактът, че академик Караталов и художественият ръководител на балета Сара-Нора Кръстева пренасят този балет на видинска сцена, това че Софийска опера и балет идва тук, както се казва, на крака, за да представи този балетен спектакъл, и то в оригиналния му вариант, е невероятно събитие и който не дойде да види това представление, смятам, че ще загуби много!
Невероятно е, че това се случва точно във Видин, в близост до реката, където с малко фантазия можеш да си представиш, че лебедите наистина плуват по Дунав. Затова, когато разбрах, че ще се представя „Лебедово езеро“ във Видин, веднага изявих желание да танцувам, защото залата, в която съм направила първите си стъпки в балета, е само на 10 метра от откритата сцена на площада – така миналото, фантазиите, мечтите и реалността се сливат. Все още не мога да повярвам, че това се случва, толкова е вълнуващо!
Много съм горда и щастлива, че ще имам възможността да изтанцувам главната роля в „Лебедово езеро“ в моя роден град. Това за мен е един подарък и аз искам този подарък да го преподаря на видинската публика. Този фестивал е уникално културно събитие, което, надявам се, ще има своето продължение и в следващите години.
Разговора води ТЕОДОРА Макавеева